В памет на баща ми - Милчо Стойнев

Мигът, който току що отмина!

от Даниел Стойнев

Това е първото нещо, което се сещам, когато помисля за баща ми  точно11 години след последния му рожден ден.

Бащата не е като майка. По - трудно е да общуваш с него. По - трудно е да признаеш, че имаш нужда от подкрепата му. По - трудно е да му се опълчиш, по - трудно е да пишеш за него, по-трудно е да запалиш цигара пред него. За баща ми Милчо Йорданов Стойнев могат да се напишат много неща. Хората, които го познаваха като кмет на Земен, казват пред мен, че е бил добър ръководител и управник. Не зная истината, дали защото ми е баща го казват, или защото наистина е бил такъв.

Зная някои факти - беше идеалист, социалист, човек на действието, прагматик, за мен и брат ми герой, човек който вижда цялата картина. Това последното ще го обясня по - добре защото е важно. Като казвам, че виждаше цялата картина имам предвид, виждаше ситуацията, каквато и да е в пълния контекст - тоест не само от неговата гледна точка, а от всички страни. Предполагаше къде може да има пречки, спънки и ги отстраняваше преди да възникнат. Имаше точен поглед и бистър ум. Обяснявам това защото беше такъв и като баща. За това мога да напиша повече.

"Какво ще кажат хората!" - Оф... дразня се дори и в момента, само като напиша тези думи. Нямаше значение как се чувства той, майка ми, аз или брат ми. Нямаше значение и как ще се почувства някой от семейството, важното беше - Какво ще кажат хората?! На кой му пука какво ще кажат хората?! Трудно е за едно дете да разбере, че за баща му хората от едно малко градче може да са по-важни от него, от брат му, от майка му. Трудно е да разбере, че мнението на тези хора и това как ще оценят баща му е важно.

Честно казано сега на 40 години също не разбирам. Не разбирам, защо същите тези хора, чието мнение имаше значение за Милчо Стойнев, сега не го помнят. Не помнят, че беше един от основните строители на училището, младежкия дом, моста в Земен. По - лошо - не помнят, че Милчо Стойнев уважаваше това, което те мислят, това което искат и това което правят. Все тая!

Към нас беше по-строг! Имаше правила, списъци със задачи, които да изпълним с брат ми. И близките ни го знаят. Трудно беше да получим похвала, одобрение. Дори когато се стараехме - много. Но ... намираше време да ни накара да обичаме Земен, Раянци, Трекляно и цялото Краище. Водеше ни на риба, когато е свободен, на разходки, пикници. Разказваше за корените ни. Учеше ни да снимаме. Учеше ни по - своя начин да бъдем отговорни, честни, смели, решителни, достойни. Да държиме на думите и дела си. Да носим отговорност.

И ние сме такива. Сега учим нашите деца на това, на което той ни учеше. Учим ги, че животът е миг. Учим ги да виждат, ценят и познават всяка секунда. Учим ги че духът е това което говориш на другите, правиш с другите, показваш, чертаеш, пишеш в тефтерчето.

Сигурен съм, че баща ми и вас ви е научил на нещо, нищо, че не помните! Ние помним!