Стойне - Да стои, да живее

"да стои, да живее" (защитно име против детската смъртност)

Общата смъртност в България за периода 1901-1944 г. е значително по-висока от тази в развитите европейски страни, но постепенно намалява и от 22.5‰ в периода 1901-1905 г. спада до 13.6‰ през 1944 г. (14.4‰ в градовете и 13.5‰ в селата).

Обща смъртност в периода 1901-1944 г. (на 1000 население) До известна степен това намаляване на общата смъртност, освен с другите фактори, е свързано и с постепенното намаляване на раждаемостта и от тук на децата до 1-годишна възраст, сред които смъртността е много висока.
Специално внимание заслужава развитието на показателите за детската смъртност. За периода 1901-1944 г., макар и с известни колебания, детската смъртност постепенно намалява и от 148.5 на 1000 живородени през 1901- 1905 г. спада на 136.4‰ през 1940 г. и 120.6‰ през 1944 г. От началото на периода до 1935 г. детската смъртност е по-висока в градовете, след което до края на периода е значително по-висока в селата (за 1944 г. – 107.3‰ в градовете и 124.0‰ – в селата).

Цитат от:
доц Красимира Дикова, Национален център по обществено здраве и анализи ЗДРАВНО-ДЕМОГРАфСКИТЕ ПРОЦЕСИ В ПЕРИОДА 1900-2015 ГОДИНА Кр. Дикова, Т. Чолакова, Хр. Грива

Може и да ме попитате, защо поставям този цитат по - горе в личния блог на майка ми. Може и да не ви интересува. Но преди няколко дни преписвах родословното дърво, което баща ми Милчо Стойнев беше започнал да прави преди около 20 години. Докато го разглеждах няколко неща ми направиха силно впечатление.  Едно от тях е, че в нашия род (а както по-късно разбрах в цяла България), детската смъртност е била доста висока. Затова, често срещани имена са били Стойне, Станчо, Стойчо, Стоян, Стамен, Стамена, Стоимен.

В нашето родословно дърво преди дядо Стойне има поне 8 души, които носят имената по - горе. Всяко едно от тези имена означава - "Да стои", "Да остане", "Да живее" и нашите дядовци и баби са наричали така децата си.

Сега да добавя и още малко контекст. Годините, за които става дума (края на 19 -ти век и началото на 20век) в с. Раянци не е имало достъп до медицински услуги, или поне не в този вид, за който говорим днес.

Едра шарка, туберколоза, инфлуенца ... са убивали много деца и възрастни в селото. Най - интересното е, че не съм чувал за епидемии от холера (която е бич по време на Балканските войни и много от мъжете от с. Раянци са били мобилизирани.), но това вероятно е заради бита на хората от планината.

Оставали най - здравите и най - силните. Така през годините останали тези, чието име майка ми избрала за наша фамилия.

Родословното дърво в PDF

В памет на баща ми - Милчо Стойнев

Мигът, който току що отмина!

от Даниел Стойнев

Това е първото нещо, което се сещам, когато помисля за баща ми  точно11 години след последния му рожден ден.

Бащата не е като майка. По - трудно е да общуваш с него. По - трудно е да признаеш, че имаш нужда от подкрепата му. По - трудно е да му се опълчиш, по - трудно е да пишеш за него, по-трудно е да запалиш цигара пред него. За баща ми Милчо Йорданов Стойнев могат да се напишат много неща. Хората, които го познаваха като кмет на Земен, казват пред мен, че е бил добър ръководител и управник. Не зная истината, дали защото ми е баща го казват, или защото наистина е бил такъв.

Зная някои факти - беше идеалист, социалист, човек на действието, прагматик, за мен и брат ми герой, човек който вижда цялата картина. Това последното ще го обясня по - добре защото е важно. Като казвам, че виждаше цялата картина имам предвид, виждаше ситуацията, каквато и да е в пълния контекст - тоест не само от неговата гледна точка, а от всички страни. Предполагаше къде може да има пречки, спънки и ги отстраняваше преди да възникнат. Имаше точен поглед и бистър ум. Обяснявам това защото беше такъв и като баща. За това мога да напиша повече.

"Какво ще кажат хората!" - Оф... дразня се дори и в момента, само като напиша тези думи. Нямаше значение как се чувства той, майка ми, аз или брат ми. Нямаше значение и как ще се почувства някой от семейството, важното беше - Какво ще кажат хората?! На кой му пука какво ще кажат хората?! Трудно е за едно дете да разбере, че за баща му хората от едно малко градче може да са по-важни от него, от брат му, от майка му. Трудно е да разбере, че мнението на тези хора и това как ще оценят баща му е важно.

Честно казано сега на 40 години също не разбирам. Не разбирам, защо същите тези хора, чието мнение имаше значение за Милчо Стойнев, сега не го помнят. Не помнят, че беше един от основните строители на училището, младежкия дом, моста в Земен. По - лошо - не помнят, че Милчо Стойнев уважаваше това, което те мислят, това което искат и това което правят. Все тая!

Към нас беше по-строг! Имаше правила, списъци със задачи, които да изпълним с брат ми. И близките ни го знаят. Трудно беше да получим похвала, одобрение. Дори когато се стараехме - много. Но ... намираше време да ни накара да обичаме Земен, Раянци, Трекляно и цялото Краище. Водеше ни на риба, когато е свободен, на разходки, пикници. Разказваше за корените ни. Учеше ни да снимаме. Учеше ни по - своя начин да бъдем отговорни, честни, смели, решителни, достойни. Да държиме на думите и дела си. Да носим отговорност.

И ние сме такива. Сега учим нашите деца на това, на което той ни учеше. Учим ги, че животът е миг. Учим ги да виждат, ценят и познават всяка секунда. Учим ги че духът е това което говориш на другите, правиш с другите, показваш, чертаеш, пишеш в тефтерчето.

Сигурен съм, че баща ми и вас ви е научил на нещо, нищо, че не помните! Ние помним!

Как създадох "династията" Стойневи

В памет и с преклонение пред паметта на моя незабравим съпруг Милчо Стойнев, който днес щеше да навърши 66 години... Една история, която отдавна искам да разкажа... С малко самохвалство и с мъничко гордост искам да разкажа как без да искам поставих началото на една невероятна фамилия, която през годините се превърна в едно голямо семейство вървящо през настоящето към бъдещето с уверените крачки на нашите деца и внуци. Преди повече от четиридесет години подарих сърцето си на един човек, заради когото прекосих половин България и от Розовата долина се озовах в Земен. Не познавах този край, неговите традиции и обичаи. Бяхме студенти във втори курс и на следващата година, когато се роди първото ни дете - Даниел, аз знаех твърде малко за родовата памет на семейството. Свекър ми беше Йордан Стойнев - един чудесен баща на съпруга ми, който ме прие като своя родна дъщеря. Свекърва ми - Ристена Стойнева, бдеше като орлица над бързо увеличаващото се семейство. За една година, Йордан и Ристена ожениха двама сина, появиха се две снахи и дойде ред на първото внуче. Даниел се появи на този свят доста трудно, но пък със завидни показатели - 3.750кг. и 54см. И аз без никакви колебания записах новия гражданин на България - Даниел Милчев Стойнев. Всички бяхме много щастливи, Дани беше едно ревящо бебе към което беше насочено цялото внимание на един първороден... Много наскоро аз разбрах обаче, че съвсем случайно свекър ми и свекърва ми са Стойневи по баща! Че и двамата дядовци на моя мъж са се казвали Стойне, а това не е тяхна фамилия! Но тъй като всички бяхме вече Стойневи - свекър ми и свекърва ми по баща, съпруга ми и брат му -по дядо, аз и етърва ми - като приели тяхната фамилия, реших, че това е то - ние сме СТОЙНЕВИ! Стойнев е и малкият ми син, Стойневи са и племенниците ми, Стойневи са и внуците ми! За тази голяма и задружна фамилия искам да разкажа в моменти като този, за да покажа, че не случайно Милчо Стойнев е довел от толкова далеч едно младо влюбено и малко уплашено момиче, което, четиридесет години по - късно като жена на средна възраст се връща към онези дни, за да си спомни за тях...